Събития от миналия и новия век в изповедта на 97-годишен ветеран

Здравко Касабов

Кой съм и какъв съм – през призмата на пет житейски фази от моя дълъг земен път
2Моят живот преминава през пет определени фази:
Първа фаза: израствам като волен младеж и ученик.
Втора фаза : възмъжавам и отбивам военната си служба.
Трета фаза : участвам във Втората световна война.
Четвърта фаза: улегнал, спокоен, работя за изхранването на съпругата и двете си дъщери.
Пета фаза – последна: съкрушен от смъртта на съпругата си.
А духовният ми облик е: емоционален и романтичен дух. В живота си имах два основни принципа – висока семейна и гражданска отговорност, и стремеж към съвършенство (в естетиката, морала, музиката, природата, вселената.) Възхищавам се на духовните и човешки ценности и добродетели, любовта и обичта към ближния. Радвам се, когато човекът е здрав, щастлив и виждам радост по лицето му. Същевременно страдах когато той страдаше.
Това е кратък увод към моята скромна автобиография.
3Казвам се Здравко Касабов и съм роден в Златна Добруджа, град Силистра, в будния и патриотичен род Касабови. Това е през 1919, зловещата година, когато Ньойският договор я отнема от България и я подари на Румъния. Баща ми е имал двама братя и тримата мигрират след години в България, не понасяйки чуждото робство. Установяваме се в гр. Русе .Баща ми беше търговец и за кратко време построи къща на ул. „Войводова”. Основното си образование получих в училище „Отец Паисий” и „Ангел Хаджиоглу”, където сега учи осемгодишният ми внук. Имах пет години по-голям брат и пет години по-малка от мен сестра. Още от малък се увличах по музиката и започнах да свиря на цигулка. Продължих образованието си в мъжката гимназия „Христо Ботев” полукласически отдел. Под ръководството на музикалният педагог Йорганджиев участвах в гимназиалния оркестър. Организирах и сформирах в нашия клас малък състав от цигулка, два акордеона, саксофон, тромпет и барабани. Имах слабост и към спорта.
Бях се абонирал за посещение на ледената пързалка „катока” известното днес място „Ялта”. Но, волният ми и безгрижен живот бе помрачен от ранната смърт на баща ми. А той беше само на 50 години.
Сега издръжката на семейството ни падна само на плещите на по-големия ми брат. Тъй като нямахме средства да продължа образованието си след гимназията, чрез конкурс, ме приеха във военния телеграфопощенски институт в София, където отслужих и редовната си военна служба и се задоволих само с полувисше образование.
След завършването му бях зачислен към Никополската мостова мобилизационна дружина като специалист радиотелеграфист от запаса. По разпределение бях назначен да работя като началник на пощата в с.Железино, Ивайлоградско. След две години бях преместен и назначен за началник на пощата в село Мартен. Там се запознах и с бъдещата ми съпруга Веселина.
Но ето че, дойде 9 септември 1944 година, когато Веселина ми беше вече годеница. Бях мобилизиран към вече споменатата дружина, и трябваше да се явя веднага, за да продължа във втората фаза на Световната война. Предната вечер с цигулката си направих серенада на годеницата си. На другият ден тя ме изпрати за фронта.
След дълги преходи една вечер отседнахме край Дунава. Небето бе озарено от фойерверки. Но те не са били увеселителни, а вследствие на бойни стрелби. Били сме на самата бойна линия. На единия бряг бяхме при командният пункт на III украински фронт, който със своята зенитна батарея обстрелвал окопалите се германци на отсрещният бряг на реката. При нас чакаха войските, за да преминат на отсрещния бряг. Под ударите на неприятеля се започна строежа на понтонен мост, който беше прекъсван от немците по вода и от въздуха с авиация. Възложиха ми задача, с портативна радиостанция да наблюдавам далеч от командването и да го известявам за идващи бързоходни немски катери и самолети, за да бъдат обстрелвани преди да са достигнали от моста.Трудно с дадени много жертви, моста беше построен и чакащите наши войски преминаха на отсрещният бряг. Пътя до Виена и Берлин беше отворен. Отстъпващите немски войски бяха минирали всичко по пътя на своето отстъпление, в следствие на което бяха дадени още много жертви от наша страна.
През пролетта, когато всичко замръзнало около реката, започна да се топи, разбрахме защо още при пристигането ни, бяхме ваксинирани. Реката влачеше много трупове, а ние често ползвахме речната вода и за пиене. И така, дочакахме месец май и окончателната победа над хитлерофашизма.
Грях ще ми е, ако не кажа, че писмата които получавах от моята годеница крепяха духа ми и вдъхваха вяра и надежда, че ще я видя отново.
Веднага щом се прибрахме в България, сключихме брак с моята Веселинка, с която започнахме нашият мирен и щастлив живот. Родиха ни се две дъщери. С министерско постановление ми дадоха половин декар земя около езерото до с. Николово.
Обработвахме го и засадихме малко лозови пръчки и овощни дървета. Направихме си малко бунгало, около което засяхме цветя. Но това не ни задоволяваше и си купихме къща с двор в Предбалкана. Веселинка ме питаше: – „Здравко защо ни е необходим такъв голям двор и къща? Отговорих й: – „Тя ще ни се окаже малка да побере нашите мечти и спомени”. Какъв пророк се оказах и сега живея само със спомените от миналото. Какви дни и нощи бяха. Сутрин да виждаш първите слънчеви лъчи по върховете на Балкана, а вечер да ти казва „Лека нощ” последният лъч от залеза. А през тихата лунна нощ да съзерцаваш звездите и да те упойва аромата на близката гора, откъдето се носи песента на славея, който с приспивната си песен се е прилепил до своята самка.
Но злата и завистлива болест прекрати веселото и добро сърце на Веселинка. Получих стрес и депресия, от които не мога да се оправя вече девет години.
Под балкона ми, в задния двор на апартамента си съм направил малък макет на обстановката от Балкана, като съм засадил една асма, една кайсия и три рози които ми напомнят за миналото щастливо време.
Възхищавам се и съм доволен , че около мен имам две дъщери, трима зетьове, две внучки и един внук, двама правнуци и една правнучка, от които: двама инженери и един инженер-фармацевт, двама икономисти и един правист-икономист.
Гледам тази галерия от снимки в стаята ми, припомнят житейският ми земен път от моето детство до моя залез и си задавам въпроса: „Какво е човешкият живот?”…. Това е една изгряваща звезда – комета, която извървява своя път, скрива се от погледа, като оставя някаква следа след себе си!
Детски спомени и… нещо друго
То беше преди много години. С умиление си спомням как вечер, преди лягане, повтарях думите на молитвата, която майка ми шептеше, и прекръствайки се с трите пръстчета, заспивах сладко. По-късно, когато тръгнах на училище, сутрин, преди училищния час, хорово си казвахме молитвата и се прекръствахме. А преди да вляза на матурата или на изпит по други предмети, също се прекръствах и на излизане си казвах: „Господи, благодаря ти!”. Всичко това – интуитивно. И след като сме се спасявали от голяма беда или болест, сме благодарили и сме се прекръствали. Същото правехме и когато тръгвахме на път.
С такъв ритуал и съждение се отправих от годеницата си Веселинка към жестоката световна война и с благодарност при завръщането ми в моята християнска България, при моята годеница. Откъде ни идват тази сила и висок дух за самосъхранение? От духовната сила и опора в християнските ценности, поради което поруганият от турския башибозук български народ намираше закрила и опора в манастири и църкви и в светлите образи на създателите на славянската писменост и литература – Светите братя Кирил и Методий.
С такава вяра и надежда България оцеля през петвековното робство. Първа причина да сме днес християни дължим на цар Борис I. Отец Паисий със своята „Славянобългарска история” ни показа духовната сила на християнството, нейните ценности и добродетели. Софроний Врачански пръв я преписа и направи достояние на всички българи и сега сме свидетели на този силен дух и надежда за живот с ритуала „кръщене” на всеки новороден и убеждението, че християнството е религия за мир и любов.
Най-великите произведения на човешкия гений са свързани с личността и делото на Исус – Леонардо да Винчи „Тайната вечеря”, Бах, Пастьор, Моцарт, а Шуберт и Шопен са творили много църковна музика. Немският атеист Хайне преди смъртта си се самообвинява: „Умирам и вярвам в бога и моля неговото милосърдие – да помилва безсмъртната ми душа, че съм писал недостойни неща”.
Миналата година един сляп българин направи парашутен скок с високия си дух. Незрящият Андреа Бочели, който се смята за четвъртият голям тенор, беше конферансие и изпълнител на Световния концерт на слепите в Ню Йорк с участието на световни музиканти от всички континенти. Другият голям тенор – Хосе Карерас, заболял от левкемия, с високия си дух и желание за живот днес е напълно излекуван и ще го видим на българска сцена. Малкият любимец на църквата в града – Модуньо, вече зрял мъж, тръгва към неизвестното само с малък заем от приятел, но с вяра в Бога и високия дух, постига най-голямата награда на фестивала в Сан Ремо с песента си „Воларе” („Летя”).
След преместването от с. Железино в с. Мартен като началник на пощата аз заместих стария си приятел Стоил Пелтеков. При семейна нещастна несъобразителност дъщеря им Антоанета пострада много несправедливо и жестоко и от шестгодишна възраст е инвалид 100%. От много години живееше в Русе с родителите си, на близка до моето жилище улица. След смъртта на родителите й обещах на себе си да й бъда морална подкрепа. Често се чувахме по телефона. Разменяхме си и музикални материали.
Благодарение на високия си дух и желанието за живот Антоанета е вече поетеса и любител на музика. Тя е добра християнка, с дух, вроден от Всевишния.
За жалост, е като в капан, обслужвана от две придружителки. От много години не е излизала извън Русе, даже и до родния си Мартен. Като инвалид деятел е награждавана с екскурзия до Испания, а там особено я впечатли морето. Това се чувства и в една от стихосбирките й.
Миналата година, преди да отида във Варна на редовния годишен контролен преглед на имплантирания ми кардиостимулатор, Антоанета ме помоли, ако е възможно, да дойде с мен. Откликнах положително на молбата й. Беше с придружителката си. Остана много доволна от разходката до морето, с нови вълнения и емоции и може би готви нова стихосбирка. Почувствах радост и удовлетворение, че съм допринесъл за усмивката й.
В края, като заключение, ще кажа, че се опитах се да бъда по-добър и по-съвършен, а оптимизмът ми да бъде стимулатор към добри емоции и изживявания, като повярвам в кръста и в символичната сила на Триединството „ОТЕЦ, СИН И ДУХ”…
Като добър българин и християнин питам обществото съгласно ли, че нашите прадеди – възрожденци и добри християни, са изиграли огромна роля? И защо, ако отговорът е положителен, днес подрастващите не изучават в училище предмета „Закон Божи”, както е било в миналото? Малък добър замисъл се вижда сега в издаденото и одобрено от Министерството на образованието учебно помагало „Християнска етика” за IX – XII клас. Аз се надявам, че тази искрица ще се разгори точно сега, когато става въпрос за българската литература и история.
А големият хуманист и добър християнин, професор и доктор по медицинските науки Христо Деянов, водещ на рубриката „Здравословно” по телевизия „СКАТ”, има проект за монументална статуя на Исус Христос на Витоша, която да се вижда от София, е пример като издадената „Християнска етика”.
Да спрем да говорим само за материалното, за преходното. Да обърнем по-голямо внимание и говорим за духовното богатство.
Старогръцките философи Сократ и Платон проповядват: „Този, който най-малко иска, той е най-близо до Бога”.
Няма ли днес някой Паисий да се провикне: „ О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречиш БОЛГАРИН?!”
В проведения по-свободен разговор Здравко Касабов сподели:
– На фронта не съм бил някакъв герой, не претендирам за геройства, бях редови фронтовак и изпълнявах заповедите на командирите. Доволен съм, че с нещо съм допринесъл за разгрома на Германия и се завърнах жив при семейството си.
Отново започнах работа като началник на пощата в гр. Мартен. След години ме преназначиха за инспектор в Централната поща на гр. Русе. Другата половина от стажа си за пенсия изкарах в Търговския отдел на „Агромашина импекс”, откъдето се снабдяваше Русенски окръг с машини за селското стопанство. За търговски сделки пътувахме до Унгария, Германия и други страни от Европа. Повече от личния си архив съм предоставил на синовете и внуците си, които от десет години работят и живеят в Англия. Смятам, че там е на по-сигурно място и ще се съхранява за поколенията ни. За да имат къде да почиват на море, си купиха апартамент във Варна и всяко лято са там, след което се виждаме в Русе.
От Антоанета Пелтекова имам подарени две стихосбирки. През лятото се виждаме по-често.
Направил съм обръщение към всички мои наследници. А при адвокат съм депозирал моето завещание. Всеки месец посещавам личния си лекар, за да ми предпише необходимите лекарства. Поставеният ми кардиостимулатор е с вградена вътрешна батерия, от лекарите научавам, че едва ли ще издържа втора операция за подмяната й. Свърши ли зарядът, свършва животът ми и ще се преселя при моята Веселина. Това ме утешава…
След всичко, чуто от Здравко Касабов, аз се убеждавам, че това е човек със силен дух, морална, чиста и романтична натура. Човек с голяма гражданска отговорност и взаимна помощ. Дано онази машинария, която помага на голямото му човешко сърце, работи още много години за радост на най-близките му хора и приятели.
Вече знам, че той е човек, който не се ПРЕДАВА ЛЕСНО.
Изповедта записа
Стоян Икониев
Статията е публикувана в бр. 12 и 13 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Събития от миналия и новия век в изповедта на 97-годишен ветеран"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*