Ивайло Марков: Драматургията е основа на театъра за директора на Кукления в Търговище

Ивайло Марков - директор на Кукления театър в Търговище

В детския спектакъл трябва да говориш откровено, като с възрастни, да казваш нещата, каквито са

2Роден в Тополовград през 1966 г., след което семейството му се премества да живее във Варна, където преминават детските и юношеските му години. Завършва Института за точни механики и оптика със специалност „Електронно изчислителни машини”, но впоследствие се прехвърля в специалността „Оптически машини – осветление и ефекти” в Санкт Петербург. След завръщането си в България, убеден че драматургията е основа в театъра, завършва „Българска филология” в Шуменския университет „Константин Преславски”. После учи „Арт мениджмънт” във ВСУ „Черноризец Храбър” След като работи известно време в театъра, завършва НАТФИЗ в класа на проф. Слави Малинов. От 2009 г д сега е директор на Кукления театър в Търговище.

– Защо точно кукли?

– Аз късно постъпих в Кукления театър. В началото случайно попаднах в Драматичния театър. Баща ми и Станчо Станчев – режисьор и директор на Варненския драматичен театър по онова време, бяха дългогодишни приятели и той ме избра и вкара в състава на Драматичния театър. Тъкмо бях завършил образованието си в Петербург и на него му трябваше такъв специалист. И така, вместо в Радиозавода, където бях с договор, се озовах в Драматичния театър. През 1999 г., когато един много уважаван от мен човек, тогавашният директор Коста Бандутов напусна театъра, аз напуснах заедно с него. Защото за мен достойнството на един човек е основното нещо, което го създава като такъв. Тогавашният директор на Кукления театър във Варна Злати Златев, след като разбра, че съм напуснал, ме покани в неговия театър. И оттогава досега се занимавам с кукли. Но когато става дума за кукли, най-важният човек за мен е проф. Слави Малинов, при когото завърших режисура. Виждайки неговата работа, неговото отношение към това изкуство, просто разбрах, че съм роден да се занимавам с това. Но през цялото това време съм срещал много личности, които са ми помогнали по един или друг начин да се развия като творец и като човек, който е приел театъра за свой живот – Бойко Богданов, Иван Добчев, Красимир Спасов, Гриша Островски, моите добри приятели Митко и Мая Димитрови, творци, на които съм се доверил. Но имам двама учители, които не мога да не спомена. Това са Пламен Масларов и Ценко Минкин. Ако не бяха тия двама души да ме заключат в една вила за един месец, където прочетох всичко, което бяха подбрали, може би никога нямаше да бъда режисьор.

3– А защо в Търговище?

– За това има само един виновник и той се казва Дарин Петков. В един спор за спектакъл, който аз поставях, докато бях режисьор в Стара Загора, той ми каза: „Абе, ти хубаво говориш, ама защо не вземеш да управляваш един театър и си го прави какъвто си искаш, вместо да даваш съвети на всички хора около тебе”. По-късно ме поканиха да участвам в конкурса за директор на Кукления театър в Търговище, но първата година аз отказах. Струваше ми се, че е рано, а и не бях убеден, че съм готов за това. Но една година внимателно гледах какво правят Дарин Петков и зам.-директорът Таня Калчева в Стара Загора и внимателно наблюдавах как работят. За мен те винаги са били пример за ръководене и администриране на театър. На следващия конкурс се явих и така се появих в Търговище. На 50-годишния ми юбилей сложих една бутилка водка на масата и викам на приятелите си: „Вижте какво произвежда нашият град”. Майка ми ме погледна и попита: „Ти откога започна да казваш на Търговище нашият град?” И аз не съм забелязал, че го приемам така, но си е факт. Седем години в един град не са малко от живота на един човек! Влюбен съм в тоя град и интересно защо не мога да си го обясня. Привлича ме атмосферата на малкия град.

4– Как за няколко години Кукленият театър в Търговище стана водещ сред театрите в България?

– Министерството на културата много греши, че слага в един кюп драматичните, куклените театри, оперните театри, филхармониите. Тази формула „сценични изкуства” не върши работа. За мен те трябва да са отделно. Според мен, театрите трябва да се разделят и по това къде се намират и всеки театър би трябвало да има различно поведение, различно финансиране и различна отговорност и контрол. Наскоро излезе комплексната оценка за тях и за мое учудване пак нашият театър, въпреки всичко, което прави, е на едно място, което реално не е правилно и не е вярно. Не се сърдя, така са решили, така са направили. А може би има и други субективни фактори за това.?! Но реално погледнато, в този 36-хиляден град, в който има около 3000 деца, театърът приема около 30 000 зрители на година и играе вече 3-4 години по 500 представления. Единственият театър, който играе толкова представления, е Народният театър. Лошото за нас идва от факта, че Северна България е изоставена. Все едно, че е друга държава. Често пътувам и ми се струва, че тая държава е разделена на две. Тук живеят много по-бедни хора, а селата са толкова изоставени, че… На мен ми трябват вече преводачи. Това не позволява нашите приходи да са високи, защото продаваме евтини билети. Аз не мога да си позволя да продам билет за повече от 3 лв. Много често, като пътуваме из района, пускам деца безплатно. Викам ги от двора, макар че не е хубаво едни да плащат, а други не. Но е тежко положението и то в много големи райони на Северна България.

6– Само за деца ли е кукленият театър?
– Кукленият театър по начало се е появил, като театър за възрастни. В Западна Европа обикновено е бил коректив на властта. В Азия, в началото със сенките, а после и с други видове кукли и похвати, показва красотата и живота. Така че когато в света се говори за куклен театър, това е театър за възрастни. Кукленият театър за деца се е появил през 30-те години на миналия век, като част от образователната система в СССР. За първи път там се създават и държавни куклени театри. Фактически, ние тука сме изкопирали техния модел. В това няма нищо лошо, напротив, кукленият театър е идеално средство за възпитание на децата, защото той се занимава с една много висша ценностна система- с любов, с омраза, в него добрия и лошия са много ясни и категорични. В много случаи той се използва и в образователната програма. През 60-те години на миналия век, на запад се използва и с медицинска цел с деца, които по друг начин навлизат в обществото и имат проблеми да живеят нормалния начин на живот. В България в момента се правят много сериозни постановки за възрастни. В момента аз нямам смелост да го направя в нашия театър. В Стара Загора направиха запомнящи се и немислими до преди 10-15 г. постановки. Във Варна също имат много големи традиции в това и в момента продължават да ги развиват. Като режисьор мога да кажа, че ако не направиш детски спектакъл, все едно че говориш с възрастен човек, децата ще те отхвърлят. Вече го няма тоя наивитет, те искат да си говориш с тях съвсем откровено и да им казваш нещата каквито са.
7-За театъра и приемствеността
-Тук са много важни гена и възпитанието. Споменахме братя Райкови-родителите на Театър „Щурче” във Варна, които създадоха тоя театър буквално от нищо. Те са от хората от които съм се възхищавал. Най-вече от тяхното професионално отношение в работата им с деца и техния възрожденски дух. Моите двама дядовци бяха едни от най-уважаваните хора там, където живееха. Нямаше малко дете което да не им знае имената. За този възрожденски дух говорим и в театър „Щурче”, а по късно и в „Златното ключе” на Катя Папазова, където израсна брат ми. Много добри актьори излязоха от „ключетата”. Къци Лафазанов е от там. Те създадоха във Варна една атмосфера на детския театър и много деца бяха заразени. Много се радвам, че и Христо Колев, възроди театър „Щурче”. Извади от едни складове почти унищожени декорите на братя Райкови и ги възстанови. С техните етюди той започна да възпитава деца. Нали сега можете да си представите какво са дали тия хора. Но най-голямото е, че друг човек пое по техния път и не ги предава. Той и до ден днешен говори за Театър „Щурче” от името на братя Райкови. В този възрожденски дух и аз започнах да работя с детска формация в Търговище. Бях поканен от директора на I СОУ „Св. Седмочисленици”, тъй като до тогава подобни формации по различни програми са ги водили учители. Колкото и да ми беше трудно, приех поканата. Те пък се запалиха покрай мен. Много добре знам, че единствено в театъра можеш да се заразиш с магията театър, за това и преместих работата си там. Това в класната стая няма как да се случи. Така дишайки праха на театъра и отношението и моето и на моите колеги към тях, което бе напълно професионално и сериозно, аз се мъчих да ги науча не само на това, но и какво е театър и какво означава едно театрално представление, а и взаимно да се възпитаваме. Те мене и аз тях. Получи се една здрава спойка която издържа 3 години. След като завършиха, повечето от тях вече мога да ги нарека колеги защото поеха по своя път в театъра. Едни са актьори, други успях да ги убедя, че има и други професии в театъра. И те станаха театроведи. Така от седем човека само двама не успяха да продължат по тоя път но не са се отказали и тая година пак ще кандидатстват. Тука заслуга имат и моите колеги, които ги приеха като равни и успяха да им покажат, че театъра е едно прекрасно място за работа, въпреки трудностите.Заедно направихме три спектакъла е за това благодаря и на композитора Ценко Минкин и на актьора Борко Терзийски който застана като равен с тях на сцената.Така успяха да се докоснат до професионализма а и видяха колко трудно се случват нещата. А четирима от тях влязоха и в професионално изпълнение заедно с останалите актьори.
На какво се дължи феномена, куклени актьори да пробият и станат популярни извън Кукления театър?
Може би това се дължи на факта, че актьорите от специалността „актьорско куклено майсторство” учат и драматичен театър, докато драматичните актьори не учат куклено майсторство. И сега ще кажа защо са по-добри. Студентите в Кукления отдел са по 16 часа на ден в залата и боравят с неживата материя в продължение на четири години. Направете сметка каква различна фантазия почва да влиза в техните глави.Това е едно друго мислене, което ги обогатява невероятно. Те са научени да работят много с партньорите си, защото често се случва трима актьори да водят една кукла. Това възпитава едно съвсем друго отношение към партньора, което после помага много. Тука няма егоизъм. Или поне не е в тази степен като при драматичните актьори.
2– За Ивайло Марков извън театъра
– Искам да бъда бохем. Възхищавал съм се от старите варненски бохеми. Много от тях не са вече живи, но се стремя да бъда като тях. И не съм спрял да се стремя. Да потискам себе си и да бъда повече полезен на хората. Иначе съм много верен приятел. Страшно обичам да бъда с приятелите си и да си говорим глупости. Много обичам морето и водата. За мен течащата вода е приказка, мога да стоя, както съм стоял, и да я гледам с часове.

Интервюто е публикувано в бр. 20 – 21 от 2016 г.

Оставете първия коментар към "Ивайло Марков: Драматургията е основа на театъра за директора на Кукления в Търговище"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*