Димитър Васин: Колкото си по-близо до себе си, толкова си по-близо и до хората

В Димитровград, в Дом-музей на Пеньо Пенев

Без корен и летенето е несигурно, няма да има от къде да излиташ,няма да има и къде да се завръщаш
%d1%86%d0%b2%d0%b5%d1%82%d1%8f-%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%b5%d1%82%d0%b0Димитър Васин е роден на 15.02.1944 година в село Дамяново, Севлиевско. Учи в родното си село, в гимназия в Севлиево, в Учителския институт в Плевен и Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Бил е учител. Повече от 25 години е редактор на вестник „Росица” – Севлиево, а последните 10 години от трудовия си стаж е организатор на читалищната дейност в Севлиево.
Пише стихове от 15-годишна възраст. За първи път печата в списание „Родна реч”. Дълги години сътрудничи на много от централните издания. Негови поетични творби са излъчвани по Българското национално радио и Българската национална телевизия. Превеждани са и на чужди езици. Носител е на Априловската награда за поезия и на много национални отличия.
Член е на Съюза на българските писатели.
Автор е на стихосбирките „Праг”, „Когато се открием”, „По пладне някъде”, „Животопис”, „Осмоболия”, „Идвам и аз…” (за деца), „Опора”, „Горещници”, „Наследство”, „Стряха”, „Шевица”, „Съм и…”, „Пладнище”, „Обърнати отсъствия” (електронно издание) , „Малко е да се обичаме”, „А да пристигна закъснявам…”, „Някога, когато дойда”, „Отключено”, „Изкупление”…
За себе си поетът Димитър Васин казва: „Надникнал съм към света на 14 февруари
1944 г. Записали ме на 15 февруари. Страхували се да не посегна и да се задавя един ден с вино. Сянката му не люлеела рода ми – та затова. А аз, съвсем невръстен, взех та посегнах към книжка със стихове. Така и до днес е – отварям сърце и душа за поезията, вярвам в светлината на близки и приятели, търся въгленчето в
човешкото око. Начинът ми на живот е непоправим. Непоправим съм и аз – личи и от издадените ми досега 17 книги. Преминах през горещниците на дните си, усетих опората на много поети, поседнах на пладнището си, за да разбера, че малко е да се обичаме. Преди да ви прегърна, знам, че няма да изчезне нищо. Това е. Другото е по върховете насреща. Но Балканът ме е научил да не бързам и да изстрадвам до корен пътя към него…”

Почит към Мара Белчева

Почит към Мара Белчева

– Как Димитър Васин се среща с музата на лирическата поезия Евтерпа? Зареден ли е с поезия въздухът в Севлиево, като се има предвид, че от него са дишали Мара Белчева и Пеньо Пенев, или дъщерята на Зевс един ден просто почука на вратата на юношата, за да остане с него завинаги?
-Навярно още с първата си глътка въздух съм видял красотата в очите на мама. Очите на мама – побрали цялото небе, за да ми го подарят. Усетил съм височината в здравите ръце на тати, които ме издигнали в радостта си. Животът ми започва и повива със светлината си красиво и близо до земята. Близо е и Балканът, който изправено ме вика насреща…

Спомен от конкурс за поезия "Мара Белчева"

Спомен от конкурс за поезия „Мара Белчева“

До мене е стръмното на предпланината, в която родното ми село трие челото си. По стръмното се търкулват годините и жаждата да изпия с очи истините за дедите и рода си. Търкулва се и слънцето с тях. Сгряват кръвта ми. Чувам първите ритмични строфи, минали през сърцето ми…
Предизвикателствата в детството ми бяха преодолявания на препятствия, които охраняваха краката ми и кървяха в сетивата ми. Беше време на открития, подпрени с мъдростта на моите съселяни…
Мама беше медният глас от Балкана. Дървото в ръцете на баща ми оживяваше. Усещах хармонията край себе си. И думите сякаш започнаха да се подреждат с музиката и обичта си…
И така пристъпих прага на гимназията в Севлиево. Бях малко смутен. Та аз заставах пред учители на Пеньо Пенев. Бях като всички. И от всички криех нещо за себе си. Криех опитите си да пиша стихове… Не криех само обичта си към литературата. А и математиката сякаш ми помагаше в по-усложненото вече мислене.
Селското момче беше жадно да научи нещо по-точно от учебниците…
Бях четиринадесетгодишен. Годината – само една преди Пеньо да замисли цяла България. Преди да си отиде от този свят, роден в него, но изпреварил го много рано…

С художника Владимир Пенев, син на поета Пеньо Пенев

С художника Владимир Пенев, син на поета Пеньо Пенев

Нямах щастието да го видя поне. Но още в осми клас отпечатах първите си три стихотворения в „Родна реч”. Едното от тях беше посветено на Пеньо Пенев. Срещна ме в коридора на гимназията литераторката, която е преподавала на Поета от Добромирка.
„- Ти ли си Димитър – пита ме тя. -. Запомни. Думите ти трябва да парят като думите на Пеньо…”
Заговори се много за Пеньо Пенев. Още повече – след смъртта му
Четях всичко, което откриех от него. Сърцето ме водеше не само към думите му, които бяха в учебниците.
Приемах поезията му като вселена, която други негови съвременници трудно биха населили…
Тогава се запознах с човек, който четеше лекции в Загребския университет. Севлиевец. Поклонник на Мара Белчева. По цели нощи обикаляхме града и той ме водеше по меките и нежни стъпки на поезията й. Още тогава разбрах нейната неповторимост и индивидуалност. Той дори не споменаваше за Пенчо Славейков…
Рано очите ми потърсиха везания свят на словото. Рано се влюбих в него. И магията му остана завинаги с мене…
– През 2015-та година излиза книгата ви „Изкупление“. Журналистката Валерия Велева, също ваша „селска“, определя книгата Ви като „разговор на споделена чаша вино“ с Пеньо Пенев.От къде произтича интересът ви към неговото творчество?
3От къде ли? От жарта в много от неговите стихове. От истината в думите му. От болката, че хората могат да живеят по-добре. От екзисциалните му вълнения, които ме възпламеняваха и обгарят и днес. От постигнатото, което ще трябва още да се догонва в годините…
Валерия Велева ми е „селска” по майчина линия. Тя е родена в София. Но и тя прегърна моето общуване с Пеньо Пенев… Някога леля й – преподавателка по литература в гимназията, след като и се „оплаках”, че от много редакции ме съветват по клише „Чети българските класици”, тя ме стопли:
„- Мини със стиховете на Пеньо по стръмното над село и ще усетиш, че слънцето не е толкова далече…”
Пеньо стана моят събеседник. Моя опора и мой съветник. Вече повече от 55 години разговарям с него. Може да е с болка, но то си е диалог между мъже… Нескромно е да се слагам до него, но винаги съм се опитвал да бъда откровен с него. И така, мисля си, че изкупвах вината си с обичащите поезията му за неоправданото ни мълчание…
Съавтор на „Изкупление” ми стана големият художник Владимир Пенев – син на Поета. Всичките стихотворения и поемата илюстрира с цветни рисунки. Една прегръдка, която ще нося до края си. Че и дано нататък.
– Днес никой поет няма да напише „30 стотинки“, никой няма да си пожелае трудни пътища и топла ватенка, никой няма да се припознае искрено като „Аз – един от народа“.Напротив, всекиискабезсмъртие, нопо „пътищалеки“.Смятате ли, че Пеньо Пенев е незаслужено забравен от официалната българска литература заради идеологическата сивръзкасъссоциалистическотостроителство?
– Хубав въпрос. И не е за безотговорен отговор. Пътят и на смъртния, и на безсмъртния минава през смъртта. А Пеньо Пенев остава и след физическата си кончина. Можем само да болеем, че завинаги си остана на двадесет и девет години…
Бях само на 23 години, когато трябваше да присъствам на преместването на костите му в парка над Димитровград. Едва се справих със себе си. Имах го като цяла вселена, а го побраха в едно малко сандъче. С много болка още тогава обаче разбрах, че той е побран в най-голямата вселена. Жива. Туптяща. И това беше човешкото сърце. А влезе ли нещо в него, трудно може да се изхвърли. От учебници и от сборници може да изхвърлиш стихове от Пеньо, но от сърцето на истинските ценители на поезията, трудно ще ги изхвърлиш… Да, да! Права сте. Забравен е незаслужено. Само че аз ще подчертая – забравен само от някои. Заради идеологическата си връзка със социалистическото строителство, но и заради, мисля си, заради друго. Заради завистта. По нашенски. Та я помислете има ли нещо след Пеньо написано с такава яворовско-дебеляновска дълбочина?
Един ден Пеньо Пенев ще зазвучи отново и в учебници, и в други литературни издания. И този ден не е далечен. Уверен съм…
– И вие като ПеньоПенев си пожелавате: „Сезоните нека ми бъдат и топли, и върли“. Вярвате ли, че това е пътят към безсмъртието: „Дано и смъртта ме надмине, но аз да продължа…“?
– Що се отнася за сезоните, мога да си пожелая още повече препятствия. Ако трябва да надникна мъжки в живота си, ще отбележа много преодолявания, след което съм стигал до желаното. Дори до приобщаването на читателите ми към красотата и доброто. За безсмъртието и смъртта вече казах. Неистово е да искам от себе си повече от това, което съм. Един обикновен, земен и грешен приятел на доста хора. С това съм и богат…
– Вие имате честта да сте председател на журито на Националния литературен конкурс за поезия „Мара Белчева“, който се провежда през две години в Севлиево? Разкажете повече за него? Открихте ли следовница на Славейковата спътница сред участничките в конкурса? Вярвате ли, че българската поетеса и днес носи тази красота, интелект, чар, обаяние, смелост и себе отдава не като прочутата Ви съгражданка?
– Трудно се сравняват проверени и непроверени от времето неща. Пък и не бива. Важното е как съвременната поетеса поглежда на света. Как го носи и пази в душата и в сърцето си. С какво тя продължава българската традиция след Мара Белчева…
Първа носителка на наградата на името на Мара Белчева беше Ива Николова. Сред следващите носителки са Миглена Николчина, Красимира Зафирова, Валентина Радинска. А при последните конкурси – Виолета Христова, Ана Александрова, Елка Няголова и тази година.
Дано са прибавили в сърцето си и спомена за града на незабравимата Мара Белчева…
– Къде е тайната на поетическото вдъхновение на Димитър Васин, който не спира „есенно себе си да поднася“, защото вярва в предопределеността на : „…Така ме избраха/да се завръщам с крила във света…“
– Няма тайна. Няма магия. Има само истинско живеене. И колкото си по-близо до себе си, толкова си по-близо и до хората… Ако ме попитате щастлив човек ли съм днес, ще Ви отговоря – щастлив. Щастлив, че още мога да обичам. Че още мога да летя…
Есента е заприбиране на плодовете. Но сезоните продължават и няма нищо по-хубаво от забравата да ги броиш. Важното е да има далечина. И да има пълно сърце. Другото е безплодие…
Светъттрепериднеспред много предизвикателства. Надявам се да не оставя празно пространство в себе си. С поезията и въобще с изкуството ще му е по-леко. Вярвал съм го. Вярвам го и сега. Иска ми се и младите да носят тази вяра.
Плаши ме обезкореняването. Че то без корен и летенето е несигурно. Няма да има от къде да излиташ. Няма да има и къде да се завръщаш…

Интервюто е публикувано в бр. 44 и 45.

Оставете първия коментар към "Димитър Васин: Колкото си по-близо до себе си, толкова си по-близо и до хората"

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.


*